- Айде на рожден ден! Утре вечер.
- Къде бе? Твоя е чак през септември, доколкото си спомням.
- Правилно си спомняш, ама не на моя, а на Милен, нали го знаеш, дето ходи с онова момче от първи курс.
- Знам го, ама не се познаваме чак да му ходя на рождения ден.
- Споко бе, той кани приятелите си да ходят с гаджетата си. Ти си с мен, рошльо!
- А, че съм ти гадже - почти така е, ако едно преспиване преди два месеца се брои…
- Стига си се дърпал, де, поне с теб няма да ме е срам да се появя, пък после прави каквото искаш. Просто се сетих за теб, приятели сме от толкова време, а скоро не сме се виждали. Пък и да се размърдаш малко, току виж си забил нещо свежо на купона.
- Ти си по забивките, ама както и да е, и без това щях да се чудя какво да правя утре. Къде ще се видим?
Контактите ми са предимно с колегите ми от университета, с комшиите и с малка група хора с моята сексуална ориентация. Но светът е малък, както знаете. Аз познавам да речем Иван, той Николай, някой ден двамата излизат заедно, засичаме се, Иван ме запознава с Николай, който пък от своя страна познава някой друг, с който рано или късно ще се срещнем и запознаем.
Нещо такова се получи и сега. С момчето, което ме покани на чужд рожден ден бяхме просто приятели. Наистина веднъж бяхме правили секс, но на сутринта се оказа, че и двамата предпочитаме да си запазим приятелството… Да не го разваляме със секс, де. Не знам дали ви се е случвало такова нещо.
И ето ни на рождения ден на Милен. Връчихме му общия подарък, традиционната за подобни сбирки бутилка алкохол - принос за общото настроение и се разделихме с моя "приятел-гадже". Той е доста оправно момче, не го свърта на едно място и веднага се включи в някаква групичка, от която пък после се отдели с някакво момче с испанска красота.
Аз обиколих насам-натам, не срещнах други познати и почти се бях ядосал на приятеля ми, който така любезно ме беше довел тук и така нелюбезно ме беше оставил сам да се запознавам с компанията. Намерих импровизирания бар, сложих две буци лед в чашата и ги удавих във водка. После се тръшнах на дивана, за да си събера мислите.
- Здравей, да не би и ти да си сам? - въпросът ми го задаваше момче с тъмни очи и коса, модно изрусена на кичури. Плъзнах полу-професионалния си фотопоглед по него. Здраво! Стройна и стегната фигурка, изваяните бедра опъват джинсите, а тениската очертава гръдните мускули. Гладко обръснато лице, а косата му падаше права, лека и някак пухкава покрай овала на лицето му… Направо не е истина - така ми хареса!
- Здравей, ами… на практика съм сам, диването дето ме доведе вече се сваля с някого и ме заряза да се оправям сам - не се стърпях да се оплача аз.
- А, ще намерим начин да прекараме добре и без половинките си, - засмя се новия ми познат и се представи: - Петър, приятно ми е.
Споменаването на половинка малко ме жегна, но пък щеше да е прекалено хубаво, такъв красавец да е сам и да налети точно на мен, самотния. После обаче забравих за цялата тая работа, защото се отплеснахме в какви ли не теми и следващия половин час мина неусетно. Прекъсна ни една от малкото дами на партито, която обаче повдигна именно "болезнения" за мен въпрос. И по-добре, иначе аз нямаше да се осмеля да попитам.
- О, здрасти Петенце, къде е Илиянчо? Все обещава да ми разкаже по-подробно за онова… - и заговори със сто километра в час, без да даде шанс на Петър да й отговори. Той обаче успя да се вмъкне някак в тирадата й. Накратко, оказа се, че приятелят му имал някакъв ангажимент тази вечер и за това не могъл да дойде, но щял непременно да й се обади…
Да де, няма да яде Хасан баница, си помислих - има приятел, всички знаят за него, значи работата е сериозна. Нямам шанс. Обаче разговорът ми беше приятен, компанията на Петър - очарователна, не държах непременно на "свалка". Така си продължихме със сладките приказки докато компанията се разотиде. И после, двамата си хванахме пътя - кой от където е. Наистина, след сърдечно, но безперспективно сбогуване.
Бяхме се позабравили, когато месеци по-късно отново се засякохме на друг купон. Този път аз водех моя приятел Кирил, с когото тъкмо бях започнал връзка. Кирил беше сладко и миловидно хлапе, с блуждаещи и вечно търсещи очи. Беше се лепнал за мен като гербова марка и си мислех, че връзката ни ще продължи дълго, много дълго, защото и аз го харесвах, може би дори се бях влюбил в него. После се оказа, че нещата, които ни разделят са повече от тези, които ни свързват, но точно тогава още не го знаех. И на този купон разменихме по някоя приказка с Петър, въпреки натрапчивото присъствие на Кирето. Но разменихме с Петър не само приказки, а и погледи, които показваха взаимен интерес и желание. Но отново се разминахме. И как иначе - не знаех, дали той все още ходи с неговия "Илиянчо", а аз самият бях в началната, очарователна и завладяваща фаза на връзката си с Кирил. Когато всичко предстои и всичко изглежда хубаво…
На студентския празник решихме да се съберем в друг мой познат. Кувертите за заведенията бяха ужасно скъпи, а родителите на колегата бяха в чужбина и нямаше проблем да се повеселим в огромния им апартамент. Събрахме пари и накупихме ядене и пиене в промишлени количества. И при това положение пак ни излезе по-евтино, отколкото в някое заведение. Лошото беше, че с Кирето се бяхме скарали точно седмица по-рано и бях сам. Е как няма да се скараме, като очичките му наистина постоянно блуждаеха и се спираха върху всеки, който поне малко прилича на мъж. Пък да беше само това… Не исках по никакъв начин да му се налагам или да го контролирам, но безпричинните му закъснения всяка вечер, телефонните обаждания, за които нищо не ми казваше… Той отказваше да ми даде каквото и да е обяснение, твърдеше, че има право на личен живот. Еми - дадох му свободата да си го живее личния живот. Ама без мен.
Та, да се върнем на купона. Е, помислих си, че може да не съм единствения самотен на купона и все ще мога да срещна някой симпатяга. Но как можех да предполагам, че този някой ще е Петър, оказал се на същия купон по ирония на съдбата.
Настанихме се пак един до друг, с чаша в ръка. Казахме си "наздраве" и подхванахме разговора от там, от където го бяхме прекъснали предния път. Разказах му, ама наистина натъжен за последното си любовно разочарование. Прие историята ми много сърдечно, дори постави ръка на рамото ми, с неволен и искрен жест на съпричастност и съчувствие. После се наложи аз да върна жеста, когато той сподели своята история. "Илиянчо" си намерил в интернет някакъв швед, който дълго и упорито го канел да отиде да живее при него. Не, че Илиянчо знаел шведски, той с английския се оправял само на "плажно" ниво, но му стигнали познанията колкото да си разменят снимки и обещания… Та, миналия месец приятелчето му отпътувало с "голяма кошница мераци", както се изрази Петър. И добави:
- Знам, че ще се върне след седмица-две. Достатъчно добре го познавам. Но ако и той ме познава поне малко, изобщо няма да ми се обади. Не бих се върнал назад, каквото и да става, връзката ми с това момче е приключена веднъж завинаги.
Помислих си: "Съдбата е пожелала да се срещнем - най сетне и двамата свободни, на подходящото място и в точното време". Този път нямаше сдържащи фактори и между нас запрехвърчаха искри. Погледи, хванати ръце. Сърцето ми биеше като лудо. За да се успокоя малко си сипах още водка. Петър пък реши да наблегне на уискито. Спомням си го ясно, защото след почти всяко "наздраве" припяваше "Уиски с фъстъци и от време на време с бадеми…" След час-два и доста алкохол напрежението между нас се разреди, но пък ние си бяхме станали толкова близки и желани, че едвам се сдържахме. Щях да се пръсна от възбуда, от докосването му, от ръката му, която се плъзгаше по крака ми, от топлината на тялото му, когато го прегръщах през мъжествените, широки рамене.
Издебнахме момент на затишие и се усамотихме в спалнята. Само той и аз! Сбъдната мечта. Впихме устни един в друг. Забравих дори да си поема въздух. Целувки, ласки… и изведнъж усетих, че ми се гади от алкохола. Замайването ме трясна по главата като връхлитащ влак… или по-скоро като падане от детска люлка. Едва се надигнах и хукнах към банята. По-скоро усетих, отколкото чух, че някой тича след мен. На вратата се сблъскахме с Петър. Аз заех стратегическа позиция пред мивката, а той- над тоалетната чиния. Явно и двамата бяхме прекалили с пиенето.
Накратко - първата ни романтична среща завърши със звучен и отвратителен дует в банята на красиви сини плочки в три разцветки...
Сега с Петър сме добри приятели, но не си разменяме страстни погледи. Е, как да стане това?! Всеки път, когато се видим, на първо място изплува спомена за онази гадна вечер. Така ни било писано - да се разминем.

2.2.2007 г.