"Домът е мястото, където, стигнеш ли веднъж, са длъжни да те приберат."
Фрост

Ама че досадно пътуване. Вече четири часа Борис се унасяше от тракането на колелата по релсите. За тия три дни командировка вече си беше казал всичко с Николай - младия му колега. Трябваше да го запознае с провинциалния филиал на фирмата на място, защото именно той щеше да то смени като началник на отдела, отговарящ за фирмените подразделения, а нещата не винаги могат да бъдат изяснени достатъчно добре само по документи. Николай трябваше да работи с тези хора и не просто да им свежда централните решения, а и да им помага, да ги кара да бъдат по-активни и резултатни.
Борис се замисли. Спомни си едно пътуване преди десет години, когато той самият трябваше да бъде представян на бъдещите си подчинени от по-възрастния си колега. С тази разлика, че онзи, по-възрастният трябваше да се пенсионира, а на Борис му предстоеше нещо като повишение - щеше да открива ново представителство в Москва. Но това - чак след половин година, през която да подготви всичко необходимо оттук и да "сдаде" поста си на Николай.
Не е лошо или поне не е чак толкова лошо професионално развитие за моите 40 години, помисли си Борис. 40 години… сериозна възраст… поуморен, без ония буйни къдрици, ха-ха-ха, "високо чело", наченки на бирено коремче, макар да не обичаше бира… Е, да - харесваше му когато околните бъркаха възрастта му и му казваха, че е на 35, но себе си не можеш да излъжеш. И пак към "постигнатото до тук" - горе-долу привлекателна жена, която май също беше почнала да се отпуска напоследък… Син в гимназията… Кога щеше да се връща от екскурзията в Париж? Да, след 10 дена. По дяволите, и без това нестабилния семеен бюджет съвсем се беше разклатил от удара, нанесен от тая екскурзия. Нищо, в Москва нещата щяха да се пооправят, какво ти - направо щяха да цъфнат и вържат в сравнение със сегашното положение - квартира, разходи - всичко се поемаше от фирмата, а заплатата - в пъти по-голяма, щеше да остава за удоволствия и за "бели пари за черни дни". И жена му щеше да се поуспокои… Мислите му преливаха от тема в тема като дъждовна вадичка от локва на локва. Вече се унасяше за кой ли път, когато гласът на Николай го стресна:
- Шефе, ще ида до вагон-ресторанта, искаш ли една бира?
- А, добре, вземи, че съвсем заспах… Ще ми дойде добре. И… не ми викай "шефе", а? Нали се разбрахме - Борисе, Боре… - все става.
- Ами хубаво бе, Боре, ама ми е трудно да свикна, дет` се вика до вчера кафе ти правих, пък…
- Е, поне спря с това "господин Недев" - засмя се Борис. - Навремето са казвали "да изядеш една торба сол" с някого за да се опознаете, а ние изкарахме по съкратената процедура - няколко бутилки с уиски.
Бяха свършили работата по-бързо от предвиденото, трябваше да отдаде заслуженото както на шефа на местния клон, който беше организирал всичко перфектно, така и на Николай, който явно съвестно се беше подготвил за командировката още преди да тръгнат. Всичко които трябваше да се види беше видяно, всичко което трябваше да се прочете беше прочетено, въпросите зададени и отговорите - дадени. Перфектна беше дори организацията на няколкото "коктейла" в чест на гостите от централата - всичко беше на ниво, умерено и стилно. Доста уиски беше изпито, но без нито едно "освинване" - както казваше Борис на пиянските лигавщини, с които често завършваха подобни мероприятия.
Свястно момче е Николай, продължиха мислите на Борис. Едва на 28 години, вече имаше очертана професионална кариера, подкрепата на шефовете си. Освен признатите му вече професионални качества, притежаваше сякаш усет за хората, всички го харесваха и малко бяха тези, които му завиждаха за бързото израстване в службата. И красавец - висок, широкоплещест, май редовно ходеше на фитнес и … какъв беше там оня боен спорт? Сети се как се беше възхитил на изваяните му мускули и фигура, когато се приготвяха да си лягат в хотела. Интересно, че още не беше женен… Всъщност наистина си бяха казали всичко, по време на тази командировка, но всичко, свързано със служебните въпроси. А за него самия знаеше твърде малко, не че нарочно избягваха по-личните въпроси, но сякаш бяха съсредоточени в работата и не остана време… А иначе, младежът май можеше да направи кариера и в киното, помисли си той и отново се унесе, облегнат на неудобната седалка.
Разбуди го грубото хлопане на вратата на купето.
- Каменица, задрямалите знаят защо - беше Николай.
- А, мерси! Колко ти дължа?
- Остави тия работи, друг път ти ще почерпиш - съвсем естествено отвърна Ники.
Въздухът в купето беше сух и задушен от парното и затова Борис остави чашата на масичката едва когато в нея останаха по-малко от четири пръста искряща течност.
- А-ах, добре ми дойде. - и разтърка лицето си. - Хубава работа свършихме… Само се чудя, дали правилно постъпихме, като взехме този среднощен влак… Можеше да останем още една вечер в хотела и да тръгнем на сутринта… Ама нали ти казах, не обичам хотелите, по друг начин се спи на своето легло… Пък и утре, вместо да пътуваме цял ден, ще можеш и ти да си свършиш някоя работа, ще си свободен целия ден. Чак вдругиден ще отидем на работа, ще седнем и ще си напишем отчетите, нали?
- А, на мен ми е все едно, нали ти казах, и там и тук…
- Защо, приятелката ти не те ли чака с нетърпение? - реши да навакса пропуснатите лични разговори Борис.
Лицето на Николай сякаш потъмня за секунди, но после отговори с равен глас:
- В момента така се случи, че… съм сам.
Борис забеляза промяната на тона и реши да смени темата.
- Сам ли живееш?
- Не, с майка ми и сестра ми, тя е по-малка от мен. Все се каня да изляза на квартира, ама и двете не ме пускат, трябвало мъж да има в къщата… А са прави, разбира се.
- Е, прави са за себе си, но и ти трябва да мислиш за себе си, че времето минава - не се сдържа да даде "наставления" Борис. После се усети: - Всъщност, ти си знаеш най-добре.
Във въздуха застрашително увисна неловка пауза. После изведнъж Николай заговори.
- Знам. Знам, че трябва и за себе си да помисля, но не мога да ги оставя самички. Разчитат на мен. И не само за поддръжката на апартамента… И за парите, всъщност аз ги издържам. Сестра ми, обичам я наистина, но след като завърши уж все си търси работа, почне някъде, изкара месец-два и напуска. Все нещо не и харесва, или колектива не бил наред, или заплатата малка или работата прекалено много или и трите на веднъж… После пак половин година си търси работа и пак… А майка ми… Откакто баща ни почина преди… колко станаха? 8 години, откакто почина той, тя не е същия човек. Преди беше силна жена, въртеше цялата къща, че и баща ми на пръста си, а сега се е свила, стопила се е направо…
Борис стреснато слушаше предизвиканата, но неочаквана изповед на по-младия се колега.
- И знам, че времето минава, на трийсет ще стана след две години, а имам само няколко случайни, краткотрайни връзки, ама пък, Боре, кажи ми…
Това "Боре" дойде на Борис също така неочаквано. Сам беше настоявал Николай да го нарича така, но този път то се изплъзна от устата му така естествено и искрено, сякаш винаги са били близки приятели, сякаш са израснали заедно.
- … кажи ми, кога и как да имам сериозна … връзка, като от работа не ми остава време, а каквото ми остане - трябва да го посветя на семейството, че те без мен… Имах … Последната ми приятелка, ходихме три месеца, водих я веднъж вкъщи, нещо не се харесаха с моите… И после на хотел я водих няколко пъти, ама това връзка ли е… Като ученици в киното ли да се натискаме… Или в колата…
Думите на Николай се изливаха бързо, задъхано, сякаш отдавна му се беше "събирало" и сега смяташе да разтовари поне част от товара, който усещаше на плещите си.
- … Е, посъветвай ме какво да правя, а? Благодарен съм ти, че ми помагаш в работата, всъщност много добре знам, че по твое настояване ще заема сега това място в службата… Но те чувствам и като приятел… Трудно е, знаеш, да се споделят такива неща на кой да е… А аз сякаш от години съм се откъснал от приятелите от казармата, университета… Да, имам приятели в работата, излизаме на купони, но те не са такива приятели с които да споделя… Чувствам се толкова… - Николай не посмя да каже думата "самотен", но Борис я чу в ума си толкова ясно, все едно я беше извикал.
- Не знам, приятелю… - колебливо отговори. Мразя да давам съвети за такива неща. Нали знаеш, от страни е лесно, но ако ме послушаш и сбъркаш, после винаги ще си мислиш - заради него изпаднах в такава ситуация…
- Не е така, аз винаги сам съм си взимал решенията, това можеш да ми го признаеш, нали?!
- Да, така е… И затова толкова ми допадна, още като започна работа при нас. Хареса ми, че си отговорен и сериозен млад човек…
- Хайде, не го казах да ме хвалиш… Пък и с това "млад човек", все едно ти си на сто години.
- Добре де, разбрах те… Няма да ти казвам, какво да направиш ти. Ще ти кажа, какво аз бих направил.
- Какво? - сините очи на Николай го гледаха внимателно, с искрен интерес, а той целия се беше привел напред.
- Не бих робувал повече на … на досегашното положение. Колкото и да ги обичаш, да си им необходим… Всъщност ти така им правиш лоша услуга. Особено на сестра ти, която изцяло се е лепнала за теб… И вместо да се стегне и да постигне нещо докато й е времето, докато може, лежи на твой гръб. Помагай им, разбира се, не казвам, да ги изоставиш съвсем, но се поотдалечи от тях, трябва да живееш твоя си живот, а не техния. И те трябва да живеят своя си живот, а не да плуват по течението… а течението си ти. - заплете се Борис. - Нали ти казах, не ме бива много по съветите…
- Мислил съм си и това, но все още не мога да взема решение, трябва да се случи нещо сякаш извън мен, да ме подтикне, за да се реша, - призна Николай.
- Хъм, чашите пресъхнаха, а имаме още поне два часа докато стигнем…
- Ще ида за още бира!
- Не, чакай, имам нещо… - и Борис се надигна. Отвори дипломатическото куфарче и извади от него кутия шоколадови бисквити и издължена бутилка, пълна с кехлибарена течност:
- Какво имаме във "вълшебното куфарче"?! Коняк. "Белый аист". Петгодишен, молдовски. Произведение на изкуството - похвали се той.
- Не съм пил такъв, - погледна любопитно Николай.
- Ами и аз не съм виждал да се продава. Подариха ми го… Е, едва ли може да мине в графа "корупция" - засмя се Борис.
- В бирените чаши или от бутилката?
- Ще е направо неприлично, - и от вълшебното куфарче изскочиха две чисти пластмасови чашки за кафе.
- Наздраве!
- Наздраве, за новата ти работа, за многобройните приятели и приятелки, които те очакват по-нататък по пътя ти… Да е дълъг и приятен!
- Я, Боре, ти като грузински тост го издокара, - ухили се Николай.
- Ароматът на коняка вдъхновява, затова… Ники.
Разговорът потръгна и когато празната бутилка от коняка се плъзна по масичката заради спирачките на влака, пристигащ на гарата, и двамата знаеха много повече един за друг. И всеки от тях можеше с чиста съвест да каже, че поне сега, тази вечер, са истински приятели.
Събраха багажа и се отправиха към такситата. Беше твърде късно за градския транспорт.
- Трийсе и проблемът е решен.
- Ти да не си луд бе, тия ги пробутвай на някой, дето …
- Като не щеш, що ме будиш бе, - и таксиджията се изплю звучно през прозореца.
Същото последва и при другите две таксита.
- Чакай, ще набера от мобилния… Имах тук записана фирма за таксита.
- На обаждания от мобилни не пращаме таксита, пет пъти днеска разкарвате колегите напразно! - и диспечерката затвори телефона, още преди Борис да успее да възрази.
- Майната им, аз живея наблизо, синът не е вкъщи, ще спиш у нас, пък на сутринта ще се прибереш, нали и без това не бързаш да се прибираш… (при майка си и сестра си, без малко не довърши Борис).
- Ама как, ще събудим жена ти.
- Няма да я будим, бе, ще влезем тихо, тя по това време трети сън кара, какво толкова. Няма да те оставя на гарата я…
- Ами-и-и..
- Решено! - и хвана Николай за ръката, а с другата стисна "вълшебното" куфарче.
Половин час по-късно стояха пред блока. Борис успя да изрови връзката с ключове ("Все са в последния джоб, мама му стара!") и отключи външната врата на блока.
- Сега ще пазим малко тишина, жената спи, ще те настаня в детската, - каза тихо той, докато отключваше металната врата, облицована с фолио, наподобяващо дъб.
- Тук, наляво, - побутна го той шепнешком. Влизай и се събличай, аз сега идвам.
Николай го послуша и се отправи в лявата част на коридора, докато самия Борис се запъти към дневната.
- Какво по дяволите?! - тишината беше разкъсана като хартия от мазна баничка, от вика на Борис.
Стреснат, Николай направо се затича към него. Свари го да стои замръзнал пред отворената врата на гостната. Надникна вътре и също се вледени от гледката.
Мъж и жена. Съвсем голи. Стояха в профил към тях двамата, извърнали глави към вратата и дори не помръдваха. Жената коленичила, опряла ръце в дивана, мъжът зад нея, с изваден и вече бързо провисващ надолу пенис.
- Какво прави тоя дребен космат задник тук? - Борис вече не викаше, а просто питаше. Между другото, задникът на мъжа наистина беше някак мършав и целия обрасъл с гъсти, черни и къдрави косъмчета, продължаващи по целия гръбнак и отново разпростиращи се към раменете му. Беше на възраст… неопределима възраст, някъде между двадесет и пет и тридесет и пет, слаб, с изпито лице и клюнест нос.
- Мамка му! - довърши Борис и затвори вратата зад гърба си. Зад затворената врата се дочу шумолене и тиха караница.
Николай погледна колегата си в лицето - той беше свел глава, силно изчервен, а погледът му издаваше пълно неразбиране, объркване и почти безпомощност. Никога не беше го виждал такъв - него - уверения, знаещия, силния мъж, на който се беше възхищавал. Протегна ръка и го хвана за рамото.
- Хайде, ела, да вървим!
Борис не каза нищо, остави се да бъде воден. Машинално, докато минаваха по коридора грабна в ръка "вълшебното" куфарче. Също толкова машинално пропусна госта пред себе си, затвори входната врата зад гърба си внимателно и заключи с белия касов ключ.
Точно тогава по коридора се дочу топуркане на чехли и женски глас:
- Ама Боре, ти не разбираш, чакай! Чака-а-а-й!
Дръжката на вратата трепна надолу, но не се отвори - беше вече заключена, а двамата мъже вече слизаха по стълбите, без да се обръщат.
Хладният въздух изми лицето на Борис, но не успя да го накара да вдигне очи. Сякаш нещо беше изсмукало силите му и го беше оставило празен, макет на човек, манекен.
Николай го държеше за лакътя и го водеше.
След двадесет минути стигнаха до сграда с ярко осветено фоайе.
- Къде сме... какво...? - Борис сякаш най-накрая се събуждаше.
- Хотел. Ще останем тук тази вечер, пък утрото е по-мъдро от вечерта. - произнесе баналната фраза Ники. Банална, но помогна на Борис, защото решаваше, не - не решаваше, но отдалечаваше необходимостта от решаване на проблема, който му се беше стоварил. Той се тръшна на най-близкия фотьойл и остави колегата си да свърши всичко по регистрацията на стаята. Стана едва когато Ники отново го хвана под лакътя и го поведе към асансьора.
- Без предварителна резервация - толкова! - посочи с жест Николай малката стая с две легла, разположени успоредно покрай стените.
Пристъпиха по коридора, покрай вратата на санитарния възел, по дебелия мокет.
- Идвал си и друг път тук, нали? - в тона на Борис нямаше никакъв интерес. Просто отбелязваше факт.
- Да, няма значение, сядай!
Борис свали якето си, после сакото и остана по риза - електрическо синя, сякаш излъчваща напрежението, което го изпълваше. Подпря глава на ръцете си и малко след това Николай видя, как раменете му потръпват. Сигурно плачеше? Седна до него и след кратко колебание го прегърна през рамото. Не се изненада, когато Борис се наведе към него и скри глава на гърдите му, а го прегърна и помилва, както се утешава малко дете. Не му беше неловко да утешава по-възрастния си колега. Първо, наистина го чувстваше като приятел, а на всичко отгоре беше станал свидетел на доста противна сцена, която го унижаваше. Можеше да го разбере…
Но неочаквано за самия себе си направи и още една крачка - повдигна с две ръце лицето му и го целуна. Първо по челото, както се целува болно дете, а после… по устните. Съвсем мъничко се удиви, когато Борис отговори на целувката му. Съвсем мъничко.
- Излъгах те, не беше приятелка…
- ?
- Не беше приятелка тази, този, който заведох и моите не харесаха, приятел беше… И не беше причината да се разделим с него само това, че те не го харесаха и нямаше къде да се виждаме… И с него усетих, че става същото - опитва се да ме обсеби, да ме натовари и със себе си, не можех да очаквам от него подкрепа, а пак аз трябваше да се грижа И за него. - наблегна Ники. - А с теб е друго, за теб искам да се погрижа сега, както ти си ми помагал винаги. Позволи ми да се погрижа за теб, толкова отдавна искам да го направя, но не съм мислил никога, че ще се реша…
Николай нямаше чувството, че злоупотребява с безпомощното състояние на Борис. Знаеше, че е силен мъж и ще се справи, но наистина искаше да му предложи цялата си подкрепа… и дори себе си. Не искаше да вземе, да се възползва, а искаше да даде всичко което има, за да заличи болката и обидата, нанесени на човека, от който толкова се възхищаваше.
Очите на Борис се съживиха. Първо проблясна насмешка, после любопитство, после разбиране...
- Благодаря ти, приятелю, но не искам да правиш нищо, за което ще съжаляваш после.
- Това трябваше да бъде моя реплика, Борка! Пък и - големи хора сме вече, знаем какво правим.
Разменените реплики сякаш върнаха отчасти онзи предишния, силния Борис.
- Съжалявам, че се вживях толкова. Но ми дойде доста изненадващо. Не съм си и представял, че моята… тъпа крава! Не, няма да се ядосвам повече, просто ще я забравя. Няма да говорим за случилото се, поне не днес. А ти? Наистина ли?...
- Наистина те харесвам много. Първо се почна с възхищението от теб, защото се справяше толкова лесно и уверено с всичко, после започнах да харесвам самия теб, като човек… Мисля, че се влюбих в теб преди месеци… Но си знаех, че никога няма да мога да ти го кажа.
- Защото съм женен?
- Да.
- Е, това поне не е въпрос, който ще те притеснява дълго, нямам общ път повече с тази жена.
- Сигурен ли си?
- Ти да не си луд, че да ме питаш, как ще я пипна повече след този… ха-ха-ха… "дребен космат задник" ! - разсмя се на глас Борис, но набръчкването на носа му показваше истинска, неподправена погнуса.
После съвсем спокойно, сякаш извършваше нещо обмислено и планирано се наведе и целуна Николай по устните.
- Хубавото е, че не съм сам… Имам теб. Когато губиш, не знаеш какво печелиш, нали?
- Не знаеш, наистина.

Месец по-късно двамата живееха заедно в просторен апартамент под наем, деляха си наема, грижите, леглото… Адвокатът на Борис бързаше да приключи с развода и не му беше много трудно, защото дадените му указания бяха ясни и прости:
- Не искам нищо от нея, апартамент, кола, мебели - да си ги взима. Все пак тя ще се грижи още няколко години за детето, докато поеме по своя път. Прилична издръжка за момчето, но поносима за мен. И да ми се махат тия неща от главата максимално бързо.

Епилог

Борис замина за Москва сам и, както винаги до сега, се справи бързо и ефективно с уреждането на задграничното представителство на фирмата. Няколко месеца по-късно, във връзка с необходимостта от разширяване на дейността на представителството се "появи" нуждата и от повече квалифициран персонал. По настояване на Борис, чиято дума тежеше пред фирменото ръководство и с даденото бързо и с широка усмивка съгласие на Николай, последния замина за Москва с целия си личен багаж, който се събра в два не особено големи куфара. Изкараха там осем прекрасни и пълноценни години. Заедно, един до друг.

Г. Павлов, 17.01.2007
Всички права запазени!