Аз съм човек с много здрав сън. Малко неща могат да ме събудят, дори телефoнът с пронизителната мелодия не успява да се справи често.
Вчера сутринта към шест и половина, обаче, нещо успя да ме събуди. Докато още сънен се чудех какво е, чух тътен през прозореца. Тътенът не спря нито след минута, нито след пет... Вместо това се чуха няколко гръма.
В шест и половина сутринта, при толкова чисто небе... Нещо не е наред. Докато още сънен се оглеждах от прозореца за да видя от къде идват звуците, видях огромен облак - не летящ си спокойно из небето, а растящ от земята нагоре. Тогава разбрах, че нещо някъде е гръмнало. И естествено в замъгленото ми от съня съзнание се появиха въпросите - какво, къде, защо, ще гръмне ли пак, ако да - къде, кога, какво...
Слънцето изгряваше точно зад облака и го оцветяваше в ярки червени цветове. Пред очите ми "кървавата" стихия ставаще все по-голяма и се издигаше все по-нагоре. Това някакси ме разсъни. Включих радиото и телевизора и започнах да търся информация. Съобщаваха, че нещо гърми, но опитите им да се свържат с когото и да било, за да разберат какво се случва, бяха без резултат. Започнаха предположенията - според посоката на гърмежите и облака - сигурно нещо е станало в Кремиковци. Но никой нищо не знае. Никой нищо не казва. Половин час тътен и гърмежи, объркани журналисти, плътен облак се издига към небето, много по-близо до мен, отколкото би ми се искало...

Към седем часа вече започва да става ясно какво се е случило. Не че някой "отговорен фактор" е излязъл да каже на хората какво е станало. Просто журналистите са успели да разберат, че в Кремиковци всичко е наред, а експлозията е от барутните погреби на военните. Отговорните фактори се показват доста по-късно и говорят "на парче".
След два часа тътен, гърмежи и неадекватност, идва патетично включване на репортер на Дарик: един полицейски шеф е казал на журналистите да се изтеглят, защото чакали нов, много по-мощен взрив. Десет-двадесет минути това виси в медийното пространство, преди разни спецове да започнат да обясняват, че такъв взрив не може да има.
И после, в разгара на общественото напрежение, идват политически "престрелки", прехвърляне на топки и т.н.

Гледайки и слушайки всичко това, изведнъж започнах да мисля по много по-различен начин за нещата, които ме вълнуваха до вчера - свързани с гей парада, омразата, толерантността, законите... Не само защото очевидно не можеш да очакваш държавата да защитава правата на своите граждани, когато държавата не съществува.
Замислих се, че тихата толерантност/дискриминация, демонстрирана от множество българи с тезата "нямам нищо против обратните, стига да не ми се натрапват", е само тревата, израсла върху барутния погреб.
Така наречените "демократични промени" се струпаха на българина толкова внезапно, че той не можа да ги "смели". Не можа да преосмисли ценностите си, не можа да преодолее страховете си, да надживее нетърпимостта си към всичко, кото заплашва монотонния ритъм на ежедневнието му. За да се случи това трябва много - много време, време, с което българинът не разполага, трябва и желание, което повечето нямат.
Така за да се впише в демoкратичния свят и за да се опита да заживее по нов начин, българинът скри и складира "барутните" си нагласи и емоции в Погреби. Някои дори се опитаха да организират Цехове за обезвреждане, но все още крайно неуспешно.

И си мисля, че ако искаме да живеем някой ден в наистина толерантно, демократично и цивилизовано общество, трябва не просто да се хвърляме да гасим пожарите, а да търсим Погребите, да намерим скритите и складирани там страх, омраза, нетърпимост и да ги "утилизираме" (обезвредим) навреме. Защото никога не знаем кога и откъде ще прехвърчи поредната искра, която ще взриви поредния погреб, от който ще започне да се издига поредният отровен облак. Облак, който може да изглежда кърваво червен и не само заради светлината, която се пречупва в него...

04.07.2008 г.