ЧУЖД

Той: Не ми задавай въпроси, сам ще разкажа всичко, които искам. И не включвай касетофона, упражнявай си паметта. Но може да си записваш. Ще говоря бавно. Няма за къде да бързам.
Аз: Аха.
Той: По дяволите, толкова много съм мислил за това, измислих толкова пролози и епилози, а сега... сега не знам от къде да започна.
Аз: Ами започни с най-важното.
Той: Направо с най-важното ли? О кей, като ще е с него, така да е... Гледай сега, има хора, които даряват другите с щастие, любов, красиви подаръци, а аз дарявам другите със СПИН… Не, тъпо начало! Хайде все пак да караме по класическата схема, а?
Аз: Ам-и-и.
Той: Роден съм преди двадесет и две години в малко градче. Някой велик фантазьор е нарекъл това място на гъза на географията градче: дивотия, безпросветност, депресия… Майка ми - алкохоличка, баща си не помня. Спомням си само безкрайната върволица нейни любовници - не по-малко тъпи и пияни от нея. Имах си суперско детство - докато навърша пет годинки си мислех, че името ми е Затваряй си Устата. Както и да е, избутах там до шестнадесет. А после схванах, че ако искам да живея нормално, ама именно да живея, а не да съществувам, трябва да замина за столицата. Свих от маман мангизи (само колкото за пътя - честен крадец съм) и как да е се добрах до столицата.
Градът ме порази с красотата си! Преди шест години стоях на централния площад с широко отворена уста и изобщо не мислех за това, какво ще правя по-нататък. Бях замаян от високите здания, от добрите лица на хората, говорещи на неразбираем за мен език. Искаше ми се да се хвърля на врата на първия срещнат и да зарева на рамото му от радост... Но всичко това продължи само до вечерта, когато ми се прииска да ям. Нощният град с разноцветните му огънчета не ме очароваше толкова - мислите ми бяха заглушавани от къркоренето на стомаха. Първото, което ми дойде наум беше да потърся нещо в кошовете за боклук до МакДоналдс. Но ме изгони някакъв клошар - обясни ми, че това си било негова територия. За първи път градът ме ухапа с острите си зъбки. Но в сравнение със следващите събития, това си беше като ухапване на комар...
Аз: Ами, не знам, аз самият, вероятно не бих могъл просто така да отида в огромен непознат град. Без пари, без планове...
Той: Много ясно, възпитаван си всичко да ти е наготово, не ти е било нужно по нощите да се криеш под леглото и да трепериш в очакване, че в стаята ще влезе поредния майчин тъпкач и с повод и без повод ще ти сгрее врата... Както и да е, майната им. Влязох в МакДоналдс и попитах, дали нямат някаква работа за мен. Даже не за пари, ами само срещу храна. Готов бях да правя каквото и да е, само и само да натъпча стомаха си с творението на американския империализъм. Обаче не се намери работа за мен.
Реших да спя на пейка пред гарата - слава Богу, лятото вече започваше. Гарата гъмжеше от клошари, които просеха ту цигари, ту пари, ту нещо друго. Аз не бях облечен като клошар и сигурно им се струвах Рокфелер в гаров мащаб... Къркоренето на стомаха ми временно бе приспано. Събудих се, когато усетих, че някой ме разтърсва за рамото. Инстинктивно се дръпнах, отворих очи и видях пред себе си грамаден мъжага. Попита ме, дали не искам да отида с него да пийна биричка. Съгласих се.
Аз: И даже не си се замислил, защо просто така ще кани бездомно момче?
Той: Тогава мислех само да се наплюскам. Или в краен случай за бирата, с нейните двеста и петдесет килокалории в половин литър. Дълго хапвахме и пийвахме, започна да се разсъмва. Нищо, че бирата вече ме беше хванала, вече започнах да се усещам, за какво съм му потрябвал. Беше педал. И най-големият майтап - не бях против да го задоволя. Но не защото го исках, тоя мъж. Тогава бях девственик като по женската, така и по мъжката част.
Хомо-сексът изобщо не ми хареса. Пък и не запомних много. Единственото, което се вряза в паметта ми беше острата болка, когато проникваше в мен. Помня също, че го помолих да си сложи презерватив. А той изцвили в отговор: "Ня`а нищо, ако забременееш, ще ти дам пари за аборт".
Аз: Гледай ти, толкова малък и такава грижа за здравето си...
Той: Ха-ха, майтапът е в това, че тогава не мислех за здравето си. Просто веднъж бях гледал хомо-порно, там всичко правеха с презервативи, та си помислих, че го правят за да се предпазват от фекални последствия... На сутринта ми предложи да поживея при него. Ако съм послушен.
Аз: Сещам се, какво се е криело зад това "ако"...
Той: Ами да, трябваше всяка вечер да ближа вмирисания му член, а после да заставам на задна прашка. Не, лъжа, повече му харесваше, когато си качвах краката на раменете му...
Аз: Харесваше ли ти?
Той: Харесваше ми, че съм сит, че имам покрив над главата си. А сексът… сексът беше само отплата за това. Не мога да кажа, че човекът ми беше противен. Струваше ми се доброто татенце... Дори понякога ми харесваше да го гледам как го възбуждам. Все пак, каквото и да си говорим, бях красиво момче...
Аз: Ами ти и сега си красив.
Той: През деня не седях вкъщи, опитвах се да намеря горе-долу сносна работа. Ясно ми беше, че проституирането ми не може да е вечно. Сменил няколко места: бях продавач, момче за всичко в МакДоналдс (взеха ме все пак!) и товарач в супермаркет. Но не можех да се впиша в колектива, вбесяваше ме пълната зависимост от шефове на разни нива. Всичко завършваше по един и същи начин. Пращах шефа си по дяволите и си тръгвах с гордо вдигната глава.

Отношението ми към проституцията еволюираше дълго и трудно. Отначало изобщо не считах проститутките и хастлерите за хора. После започнаха да ми се струват хора, но като че ли от по-ниско качество. Преди десет години, когато правих материал с един хастлер за "Една десета", отношението ми към тях коренно се измени. Това момче беше съвсем обикновено, весело, жизнерадостно… И тогава разбрах, че той е такъв, какъвто съм и аз. С нищо не по-лош. Спомням си, че му казах: "И все пак не ви разбирам. Ето аз, например, се гордея с това, че заработвам парите си с главата си...". На което той ми отвърна: "Ами че и аз". И в отговор на изненадания ми поглед добави: "Ами нали устата се намира на главата!!" Сега отношението ми към хастлерите е повече от добро. А някой от тях дори обичам.

Той: Веднъж, когато с татенцето седяхме през телевизора и смучехме бира, се позвъни на вратата. Татенцето живна: "Забравих да ти кажа, сега ще те запозная с щерката". Когато я видях, веднага разбрах, че не мога да не се влюбя. Беше с две години по-голяма от мен, но изглеждаше по-млада. Татенцето изглежда засече погледите, които си разменихме с нея и побърза да остави родната щерка зад вратата.
А тя ми позвъни на следващия ден и предложи да се срещнем. Някъде седмица по-късно решихме с нея да живеем заедно. Тя сама нае квартира и остави за мен само да се разбера с татенцето. А щерката и понятие си нямаше, с какво се занимава баща й. Той ме представи тогава като син на свой приятел, който бил заминал за година зад граница. Във всеки случай не седнах да му обяснявам къде и с кого заминавам. И на нея забраних. Татенцето възприе всичко спокойно, даже каза, че винаги мога да се върна. Целунах го на прощаване. Чувствах се длъжник...
Бях просто луд по нея, от всяко докосване до нея! Първата ни съвместна нощ не мина без известни проблеми - ние, разбира се знаехме, какво и къде трябва да се напъха, но нито от първия, нито от втория опит излезе нещо. Чак на сутринта разбрах, че преди да бъде с мен тя е била невинна. Помня, че се изплаших от кръвта по чаршафа, а тя само се усмихна и ме погали по главата. А аз, лишен от девственост вече по нормален път, се чувствах абсолютно щастлив човек!
Аз: Не на всеки му се случва да се лиши от девственост два пъти...
Той: Първата дефлорация напомни за себе си по Коледа. Седяхме на празнично наредената трапеза, когато тя изказа предположението, че е бременна. Храната ми приседна в гърлото - щях да си имам дете, мое дете! Мое и нейно...
Стана дума и за баща й, за моето татенце, което с всички сили се стремях да изтласкам от ума си. Замаяна от виното тя сподели, че баща й е сериозно болен и че няма да е лошо да му звъннем един телефон и да го поздравим за Коледа. "А какво му има?" - попитах. "Вече пета година откакто е болен от СПИН". Недоядената пуйка затанцува пред очите ми, а остатъците от виното мигновено ме напуснаха. Обхвана ме пристъп на животински страх. Отначало с хлад по цялото тяло, после с лепкава смърдяща пот. Оправдавайки се с болки в стомаха легнах в леглото и цяла нощ пробивах стената с поглед. Чак на сутринта леко се поуспокоих и заспах...
…И веднага се събудих от мисълта, че и аз, и тя, и нашето детенце... Извини ме, ще си забия още един джойнт, става ли?
Аз: Добре.
Той: Нищо не й казах. Просто се уплаших. А с татенцето реших да поговоря сериозно. Сериозността си я представях отначало под формата на прерязано гърло, после се умилостивих до няколко счупени ребра, но в края на краищата се спрях на една, максимум две фаланги на пръстите.
Няколко дена по-късно тя вдигна температура и аз повиках "Бърза помощ". Няколко дена по-късно, когато отидох при нея в болницата, тя ме пресрещна в коридора и от движение ми заяви, че има ХИВ. Не помня, как си тръгнах оттам...

Извадки от моя статия в "Медицинская газета" (№95, 2.12.1992, с.7):
"Владимир: "В провинциалния ни град бе открит кабинет за анонимно изследване. Приятелката ми даде кръв за СПИН. Анонимно. Двадесет минути (!)след получаването на положителния резултат, вече й бяха направили фоторобот".
Антон: "Местните ни вестници и радио постоянно описват пикантни подробности от живота на инфектираните. За разпространението на СПИН обвиняват само хомовците. Местата, където се събират гейовете са обект на атаки от надъхани от пресата младежи, искащи да "очистят" родния пролетарски град от боклука… Дъждът измива кръвта от алеите на парка…"

Той: Дадох кръв анонимно още същия ден. Звъня в клиниката, а оттам ми казват: "Млади човече, тъжно ми е за вас, но резултатът Ви е положителен". Веднага отидох в друга клиника и повторих анализа. Със същия резултат. И тогава звъннах на татенцето. Той ме покани у тях. По пътя прескочих до дома и взех големия кухненски нож...
Аз: Упс! Че защо, вкъщи при татенцето нямаше ли с подходяща дължина?
Той: Бях афектиран тогава, не мислех изобщо. Но докато пътувах с метрото ми мина. По-точно, уплаших се. Струваше ми се, че целият вагон гледа към мен, че знаят, че отивам да убивам. Точно тогава разбрах, че от смъртта на татенцето ще има полза колкото от умрял писмо. Добре де, ще му отмъстя, но ченгетата ще ме приберат и няма да мога да отмъщавам на такива като него...
Аз: Да разбирам ли, че говориш за гейовете?
Той: Да, за педалите. Точно в метрото реших да отмъщавам и даже си нахвърлих примерен план. Но за него - по-късно. Изхвърлих ножа край дома на татенцето. А вече в апартамента му, му разказах всичко.
Аз: И за нея ли разказа, и за детето?
Той: Не, само за себе си. А той сякаш се сбръчка, остаря пред очите ми. Каза, че го бил направил от завист към моята младост и здравето ми...
Аз: Ама че педал!
Той: …кълнеше се, че после хиляди пъти се бил укорявал за това, но клетвите му ми бяха през онази ми работа. Чудех се, какво да взема от него като компенсация за нанесените щети Като начало, поисках да ми купи малко апартаментче. Той се съгласи.
Аз: Добро татенце…
Той: Нищо не пада от небето наготово... Уточнявам - не се съгласи отведнъж, а чак след като му намекнах, че мога да подшушна на щерката, на бившата му женичка и в работата му (беше сред важните клечки в едно министерство) за педалските му пристрастия. После, след време, измъкнах от него почти новичък "Крайслер", който много ме кефеше. Своевременно, между другото, понеже татенцето скоро след това се спомина. Сам, забележи, без моя помощ.
Аз: А с нея какво стана?
Той: Тя, естествено, обвиняваше за всичко само мен. Аз, както вече знаеш, й бях първия и до този момент последния мъж в живота... Нямаше детенце. С нея така и не се обяснихме като хората. Хвърлихме си по няколко думи, когато си събирах багажите. Само успях да й съобщя източника на общото ни заразяване. Тя изпадна в истерия, а пък аз, разбира се, си тръгнах.
Аз: На, виждаш ли, а ти говориш, любов…
Той: Не, обичах я. И до сега я обичам. Даже знам, къде живее сега, но как мога да се мерна пред очите й?
О кей, да оставим този тема настрана и да преминем към педалите. Сам разбираш, че с моята външност, че отгоре на това опакован в "Крайслер", нямах никакви проблеми да се впусна в света на проституцията. Задоволявах по пет педала за нощ. Ха, дори и аз не съм предполагал, че моята злоба и ненавист към тях… към вас е способна да сътвори чудеса - свършвах в тях по пет-шест пъти за една нощ. Почти всяка нощ! И винаги без презерватив!
Аз: И какво, всички ли бяха такива идиоти, че ей така ти позволяваха без?
Той: Някой се дърпаха. Но никой, подчертавам, нито един не е устоял пред приказките ми, че искам да пробвам без презерватив с него и единствено с него! А пък повечето, особено по-младите, сами настояваха да ги оправям на голо. А понякога и наркотиците помагаха...
Аз: Да, между другото, как е с тях, с наркотиците?
Той: Просто забележително. Искаш ли?
Аз: А-не.
Той: Е, както искаш... А когато се бодем, аз разбира се, се боцкам първи.
Аз: Колко човека са минали през твоя, така да се каже, любовен инструмент за цялото това време?
Той: Проста работа, броя си ги. Не по-малко от две хиляди. Ако поне половината са прихванали вируса, ще смятам, че не съм живял напразно.
Аз: Бре-бре, колко патетично… А добре ли спиш, не ти ли се мяркат окървавени момченца пред очите?
Той: Мяркат се. Нагъзени, ха-ха! Имам и кошмари, но най-често с нейно участие. И на този, който така и не се роди...
Аз: Не се ли боиш от ада?
Той: Не! Видях го на земята! Ти не можеш да си представиш, какво значи да се събудиш нощем в треска... в чаршафи мокри от пот... със страх, изпълващ цялото ти тяло... да мислиш, че всичко, което ти се е случило е било само сън... а после бавно да осъзнаваш, че изобщо не е било сън... Ето това е същинският ад!
Аз: И ти желаеш това и за другите?
Той: Искрено им го желая!

Отново моята статия в "Медицинская газета" (пак там):
"Сергей: "Във входа на нашия блок ме пресрещнаха трима. Казаха, че такива като мен, спинозни педераси трябва да се колят, а по-добре да се удушават, за да не се заразят от кръвта. Спаси ме сълзотворния спрей..."
Генадий: "Алинеята (за умишлено заразяване или излагане на опасност от заразяване - бел. автора) предвижда максимален срок на лишаване от свобода до 8 години. Далеч не всеки инфектиран и на свобода доживява толкова. Това си е узаконено убийство. Във всички закони и кодекси четем за задълженията си. А как стои въпросът с правата?"
Наталия: "Онзи ден почина пациентка от нашето отделение. Два дни плакахме не само ние, ами и медицинските сестри. Нима всички ни чака това?"
Саша: "Почти никой от нас не работи. Някой заради здравето си, други, защото са ги накарали да напуснат. Какво ни остава да правим? Да се напиваме до безпаметност, та поне за малко да се откъснем от този живот. Иска ти се да живееш, както всички, но и здравето не е същото. Оставаш сам самичък с всичката си беда..."
Когато отидох в центъра в Соколина гора, за да се срещна с автора на последното писмо, в отделението имаше траур. Един от пациентите, младо момче, се хвърлил от прозореца на шестия етаж. След този случай, последва друг, аналогичен. И третото самоубийство не се наложи да чакаме дълго..."
Докато работех в СПИН-центъра на "Соколинка" (1990-1992гг.), често оставах да нощувам в отделението. Там имах много приятели. Един от тях беше същото това момче, което не можа да понесе жестоката реалност. Много неща видях там: и опити да се поглъща живака от термометъра, и конски дози димедрол, и прерязани вени... Тогава всички тези случаи не ми се струваха сериозни, даже се ядосвах на приятелите си за опитите им да привлекат вниманието към себе си с такива, както казвах тогава, евтини способи. Сега виждам всичко в различна светлина. На момчетата им е било нужно най-вече да не бъдат преждевременно зачерквани от списъка на живите. Те са искали ние, ХИВ -отрицателните, да се отнасяме към тях като към равни. Но ние отново и отново, дори и несъзнателно да е, се ограждахме от тях с желязна завеса. Медицинските сестри, докато си организираха сбирки за пийване на спирт просеха от тях цигари и демонстративно обгаряха филтъра, преди да запалят. Връщайки по този начин момчетата от другата страна на завесата...

Аз: Имаше ли такива, над които си се смилил?
Той: Не! Всички на голо! И повечето от тях дори ми плащаха за това!
Аз: Нима нито веднъж не се случи някой да ти хареса? Разбира се, не външно, а просто като човек?
Той: Педерастите не са хора, а педераси. Точно обратното, помня един случай, когато не издържах и повърнах на гърба на един застанал на задна прашка дядка, докато го тъпчеш в задника.
Аз: Впечатлително момче си бил... И защо реши да ми разкажеш всичко това?
Той: Искам всички да знаят, че има... че е имало Човек, Който е Раздавал Справедливост. За да се страхуват и да знаят, че и техният час е близък!
Аз: Не се ли боиш от отмъщение от някой от тях?
Той: Не, не се боя! Истинските терористи, пък даже и да са само сексуални, не се боят от никого!
Аз: Ха-ха, убедително! Особено след като на няколко пъти в разговора ни "уплаших се" и други такива. Какво се правиш на Александър Улянов!
Той: Както искаш, така ме разбирай! През кура ми е какво мислиш за мен.
Аз: А ако те издам на ченгетата? Има си член от Наказателния кодекс за умишлено заразяване и даже за излагане на опасност от заразяване?
Той: Е, и какво ще им кажеш? Къде са ти доказателствата? Драсканиците си ли ще им покажеш? Тествал съм се анонимно, а ти няма как да намериш нито нея, а още по-малко татенцето. Пък и този град е далече.

Случи се така, че преди девет години с едно момче, ХИВ-положително,пътувахме в един отдалечен град да четем лекции за СПИН. Още по пътя натам, за свой ужас взех да осъзнавам, че много бързо се влюбвам в него. Още по-страшно бе откритието, че любовта ми се поражда от съжалението. Млад бях тогава, глупав, не разбирах, че съжалението може само да унизи човека. Но той, за щастие, не знаеше за това. И няма да узнае (ако, разбира се, тези редове не попаднат през погледа му). Нямаше тогава чудодейни "коктейли", спиращи развитието на болестта и ми се струваше, че съвместното ни пътуване ще е последно. По обратния път стигнах дотам, че бях готов да споделя съдбата му. Правех всичко възможно, за да се заразя от него. Той бързо пресече намеренията ми и не ми позволи да претворя желаното в действително. Благодаря!

Аз: А ти защо изобщо си мислиш, че всички инфектирани от теб ще почнат да умират? Последните достижения на медицината са впечатляващи…
Той: Точно аз от тях няма да се възползвам, макар че за парите, които имам, мога да си позволя ако не всичко, то поне твърде много... Уморих се. И ако удари часът и рогатите ме призоват на среща с казана и тризъбците, няма да се противя. А те... е, ако не издъхнат веднага, поне ще се мъчат още десет години, това още повече ме радва.
Аз: Ти изобщо съжаляваш ли за нещо?
Той: Да! Трябваше първо да преспя с теб, а после да ти разказвам всичко това.

Епилог, както и пролог, не дочаках от него. Пиша свой. Когато гледам страшни филми, кой-знае защо ми е по-жално за маниаците, отколкото за нещастните им жертви. Не, за жертвите разбира се също ми е жал, но маниаците (от "мания" - необуздана страст) - това не са просто нещастни хора, а са дълбоко нещастни хора. Психолози и психиатри изобщо не могат да им помогнат. Даже в учебниците по психиатрия е написано: не се опитвайте да лекувате сексуалните маниаци с любов, все едно - безполезно е. Струва ми се, че те се намират ако не в крепките обятия на самия Княз на Мрака, то поне на демоните му. Отначало трябва да се проведе изгонване на дявола или демоните (екзорцизъм), и чак след това да се правят опити за лечение или да им се оказва психологическа подкрепа. Официалната медицина не иска да признае това, поради което с такива пациенти не може да се направи нищо (ударните дози аминазин не се броят, тия лайна помагат само за няколко часа).
А на мен все пак ми е жал. Не, не за моя безименен герой, а за това, че не се е изпречил на пътя му човек, заради когото той би могъл да живее... Не вярвам на учебниците по психиатрия.


© Дима ЛИЧЁВ, 2001, Прага.
LYTCHEV@MBOX.VOL.CZ