Тъпо! Това беше единствената дума, която ми идваше на ум в момента и която описваше най- точно душевното ми състояние в същия този момент. Намирах се на някакъв студентски купон с някакви развилняли се момчета и момичета, които не познавах и които още по- малко исках да познавам. А как се озовах там в такъв случай, ще ме попитате. Ами замъкна ме един приятел от ученическите ми години, с когото не се бяхме виждали от близо 10 години.
И ето, че тази вечер някой звъни на вратата ми. Отварям и виждам насреща си ухилената му физиономия.
- Хайде да те водя на купон! - ми казва той - Ще си умреш сам в тая бърлога, ако не започнеш да излизаш.
Съгласих се неохотно и се озовах на гореописаното място. Всъщност мястото не съм го описал, ама смятам, че студентските общежития са еднакви навсякъде и ще разберете за какво става въпрос без излишни приказки. А и самото място не играе никаква роля в последвалите събития.
Поседях още 20- на минути, колкото да изпуша 2-3 цигари и се запромъквах към вратата. Приятелят си дори не потърсих - бях го видял преди час да се натиска с някакво момиче и после "тайнствено" изчезнаха някъде по етажите на общежитието. Къде и защо - сещайте се сами...
Измъкването ми остана незабелязано от останалите или поне аз така си мислех. Излязох на студения въздух на улицата и започнах да крача край общежитието и да се оглеждам за такси. Както сами се досещате нямаше и помен от такова и аз бях принуден да отида до спирката, за да си хвана автобуса за у нас. Може би ще си помислите, че съм смахнат да чакам градски автобус посред нощите, но ще сбъркате. Тръгнах си рано от купона и автобусите все още вървяха. Какво да се прави, май отдавна ми е минала възрастта за студентски забавления и лудешки нощи. Ама да не се отплесвам....
Седях си на спирката, псувах под мустак градския транспорт и пушех поредната си цигара. Дойде автобусът, качих се... Отпред стояха две баби и тихичко си разказваха последните "неизлечими" болести, които добрият доктор им открил днес. Контрольорката ме изгледа намусено и ми тикна билетчето в ръцете. Тъпо! И ми ставаше още по- тъпо...
- Здравей! - чух глас до себе си. Едва сега забелязах, че още някой се е качил в автобуса с мене, че и беше седнал точно до мен. Хехе, малко съм разсеян понякога... Обърнах се към въпросното лице за да го разкарам. Не, не си мислете, че съм някакъв грубиян, обаче при положение, че автобусът беше празен този нахалник ми се натрапваше по най- безочлив начин. Та, обърнах се да го разкарам и....
И ченето ми увисна! До мен седеше едно момче на видима възраст 20 - 21 години със страхотно тяло /доколкото можех да преценя под дебелото яке, с което беше облечено/ и страхотна муцунка, която ми се хилеше виновно насреща. Прибрах си ченето с ръка и се чух да казвам най- милото "Здравей!", което е излизало от устата ми някога. Всички груби думи изникнали първоначално в ума ми се бяха изпарили пред тази чаровна усмивка.
- Видях те на купона преди малко. - продължи момчето.
- Интересно, аз не те видях! - започнах да се окопитвам по малко и досадата ми от цялата ситуация отново взе да взема връх у мен.
- Ами ти така набързо си тръгна, че едва ли видя много. - върна ми топката той - Искаш ли да те черпя едно кафе някъде?
Това последното беше изречено с такъв един леко смутен, леко умоляващ глас и събуди любопитството у мен. "Хе! Какво ли си е наумило това хлапе?" - запитах се и отвърнах заядливо:
- Е, щом си навит да черпиш!
Каза ми, че знаел една страхотна пицария наблизо, слязохме на следващата спирка и ме поведе по тъмните улици. Дори не ми мина през ума, че може да е някакъв номер.
- Как се казваш? - попитах аз, след като се озовахме на топло в пицарията, която наистина се оказа много уютна - Аз съм Валери!
- Мартин! Приятно ми е! - и пак потъна в мълчание.
- Е, добре - подех аз след като си поръчахме - казвай?
- Какво? - погледна ме той. И тук ще направя малко отклонение за да ви опиша това лице. Както ви казах тялото му наистина беше страхотно - стегнато, но не напомпано с мускули и без излишни тлъстини по него. А лицето - леко мургаво с късо подстригана, черна коса и блестящи черни очи - направо да се влюби човек.
- Хайде сега, нали няма да си играем на гатанки? Виждаш ме за половин час на някакъв купон и тръгваш след мен, заговаряш ме в автобуса, каниш ме на кафе.... Да продължавам ли? Трябва да има причина за всичко това!
- Ами.... - гласът му спадна с една октава под нормалното. Личеше му от километър, че е притеснен. Не съм дебил и бях започнал да се досещам някои работи, но и не смятах да го улеснявам. Все пак след толкова кураж да догони абсолютно непознат човек и да го покани на кафе, все трябва да му е останало малко и да си каже защо го е направил, нали? Не исках да му помагам, обаче като се втренчи в мен с тези големи очи и сърцето ми чак подскочи. Не издържах на тази игра.
- Виж, мисля, че се досещам какво искаш да ми кажеш, обаче... - започнах предпазливо аз. Все пак можеше и да греша.
- Ама и аз съм един мухльо! - прекъсна ме Мартин. Погледна ме пак с онзи особен поглед и тихо продължи - Харесах те! Там на купона. И когато те видях да си тръгваш просто не можах да се удържа и те последвах.
Това беше. Не, че не се досещах, обаче като го каза така директно и си глътнах граматиката. Просто и ясно - хареса ми и те последвах навън. Край. А после? После, каквото стане!
- Тръгвай с мен! - казах. Добре, че бяхме платили предварително.
- Ама... - започна да протестира.
- Никакво, ама.... Просто ела с мен! Няма да те изям! - прекъснах го и излязох навън. Студеният вятър ме прониза рязко, спрях се на две- три крачки от вратата и зачаках. Настигна ме доста бързо.
- Къде отиваме? - попита плахо.
- У нас. Живея наблизо. - и закрачих по улицата. Дори не се обърнах да видя дали ме следва. Изборът си беше негов. Наистина живеех наблизо и скоро отново бяхме на топло. Само, че този път сами - без излишни уши наоколо, жадни за поредната клюка.
- Сядай! - наредих аз като домакин и попитах - Кафе или нещо по- силно?
- Кафе. Благодаря!
Направих кафето и седнах насреща му. Не знаех от къде да го подхвана този разговор. Не че се беше случило нещо кой знае какво... но не исках да злоупотребявам с момчето. А май до сега не ви казах, че само като го погледнех и ми се подкосяваха краката, да не говоря за оня в дънките ми.... Добре, че обичам да обличам по- широки дрехи. Момчето явно беше навито, но аз не исках да се възползвам от ентусиазма му. "Задръстеняк!" - ще си помислите. Може и такъв да съм, но не обичам свалки за по една нощ.
- Виж сега, Мартине, - започнах аз - още в автобуса, като ме покани на кафе и разбрах каква е целта ти. Но искам да знаеш, че не обичам да се изчукам с някой и на сутринта да си кажем довиждане! - момчето ме изгледа шокирано. Първо се изчерви, а после пребледня.
- Ама ти за какъв ме взема? - попита рязко. - За някой, който е отишъл на купон за да си намери поредното парче месо! И защо ми трябваше да те догонвам тогава? Там беше пълно с хубави момчета! Или егото ти е толкова силно, че не можеш да си представиш да харесам някой друг? - атаката му беше толкова неочаквана, че беше мой ред да се изчервя. А може и да съм пребледнял след това - не знам. Главата ми се завъртя от тези негови думи...
- Да започнем отначало, а? - попитах, станах и излязох от стаята. Върнах се след десетина минути. Седеше спокойно и пушеше поредната си цигара.
- Здравей! Аз съм Валери и ти се намираш в моя дом. За приятелите си съм просто - Вальо, а ти можеш да ме наричаш както поискаш. Вярно е, че съм гей, което ти не знам как си разбрал и.... не, не ми е толкова силно егото, казах онова, защото толкова ми се иска да те награбя веднага, че се опитвах да те накарам да си тръгнеш по- бързо, за да не направя нещо, за което да съжалявам на сутринта. - всичко това изрекох на един дъх и седнах отново срещу Мартин. Запалих цигара и зачаках реакцията му.
- Наистина ли? - само това. И нищо повече.
- Какво? - отвърнах - Всичко, което ти казах е истина.
- Наистина ли толкова много искаш да ме "награбиш", както се изрази?
- Ти по- добре не питай! - изръмжах аз.
- Сега май е мой ред! - това беше най- неочакваната реплика и аз се облещих насреща му. Той само се подсмихна и продължи - Здравей! Казвам се Мартин. Аз май също съм гей. Не знаех, че си гей, но когато те видях на купона много ми се искаше да си и да ме забележиш още там. А, когато си тръгна просто си помислих, че трябва да те последвам и го направих. Не ти ли се е случвало?
- Е, случвало ми се е да си падна по някой непознат, но обикновено не хуквам след тях да ги каня на кафе и да ги свалям. - това предизвика поредното изчервяване - Ами ако не бях гей, а някой хомофоб? Знаеш ли какво можеше да си навлечеш?
- Не помислих за това. - отговори ми засрамено.
- И какво означава това, че май си гей. Или си или не си. Няма средно положение! - продължих аз анализа на неговото изказване. Само че вместо да ми отговори Мартин наведе глава и млъкна. Ха сега де! Ново двайсет!
"Това ли пък какво означава?" - мина през главата ми. И в следвашия момент истината ме цапардоса толкова яко, че чак се олюлях на стола. Беше девствен.
- Девствен ли си? - попитах. Кимна с глава, но не посмя да я вдигне и да ме погледне в очите. Разсмях се много серьозно. Чак сълзи ми потекоха от очите. След около 10 минути бурен смях осъзнах, че на него едва ли му е приятен. Станах и се преместих до него на ниския диван. Хванах брадичката му с ръка и обърнах лицето му към себе си.
- На колко години си, приятелю?
- На 23 - отговори ми и сълзи започнаха да се стичат по лицето му.
- И те е срам, че си още девствен. - заключих мъдро аз - А не бива! С момиче не си ли пробвал?
- Веднъж - на 17. Нищо не се получи и после ме побъркаха от подигравки.
- Не че искам да ти се бъркам, но си е нормално за първи опит. Това не те прави гей!
- Да, ама аз през цялото време си мислех за брат и! - усмихна се и последва поредното изчервяване.
Посегнах и изтрих сълзите от лицето му. После се приближих към него и го целунах. Нямах нужда от повече обяснения. Не умееше дори да се целува. Щяхме да поправим това. Целувах го, а ръцете ми бяха заровени в косата му. Не знам колко дълго продължи тази наша първа целувка, но след като успях да отделя устните си от неговите от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Това прекърши всички съмнения в мен. Хванах го за ръка и го поведох към спалнята си....
Няма да ви описвам какво правихме там. Само ще ви кажа, че вече трета година Мартин живее при мен и в момента, в който ви пиша това той е застанал зад мен, едната му ръка е в гащите ми и май ще свършвам вече, че ме чака друга работа....

03.01.2007г.